Иларион Ловчански
| Иларион Ловчански | |
| български духовник | |
 | |
| Роден |
1800 г.
|
|---|---|
| Починал | 2 февруари 1884 г.
|
| Религия | православие |
| Народен представител в: УС | |
| Подпис | .svg){kind=small} |
| Иларион Ловчански в Общомедия | |
Иларион Ловчански е български духовник, участник в борбите за самостоятелна българска църква в Османската империя. От 1852 до 1872 година е Ловчански, а от 1872 до 1884 – кюстендилски митрополит. През 1872 година е избран за пръв български екзарх, но не е утвърден от султана.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Ранни години
[редактиране | редактиране на кода]Иларион Ловчански е роден през 1800 или 1801 година в махала Горни Чукани на град Елена. Светското му име е Иван Иванов. Напуска родния си град рано и постъпва монах в Капиновския манастир. Учи в килийното училище на манастира. Замонашва се през 1819 година. Служи при търновските митрополити на Гръцката патриаршия като йеродякон, йеромонах, архимандрит и протосингел.[2] През юни 1850 година е избран за аксиуполски епископ.[3]
Ловчански митрополит
[редактиране | редактиране на кода]Иларион Ловчански е епископ на Ловчанска епархия от 1852 до 1872. Ръкоположен и изпратен там е от търновския митрополит Неофит Византиос, поради желанието на ловчанци да имат за епископ българин. Грижи се е за българските училища в епископията си, търси учители за новите класове, преустроява църквата „Света Неделя“, раздава на бедните. Критикуван е като фанариот и лихвар. Ловчанските първенци забраняват на свещениците да го споменават в службите и искат да напусне митрополитския дом. Едва след помирение с посредничество на Ловчанския каймакам и писмо на ловчанските първенци до Иларион Макариополски в Цариград през 1860 г. e признат от миряните в епархията си. Но не пътува повече из епархията. На 31 януари 1860 г. служи на български език във Видин – събитие, отразено от вестник „България“[4].
Участие в църковните борби
[редактиране | редактиране на кода]През 1868 година Иларион Ловчански заминава за Цариград по покана на водачите на движението за църковна независимост[5], като оставя за митрополитски наместник в Ловеч дякон Паисий, а след убийството му свещеноиконом Кръстьо Никифоров). В края на същата година Иларион наред с още трима български архиереи подава оставката си от Патриаршията с намерението да се присъедини към бъдещата българска църква.[6] Оставката не е приета от патриарх Григорий VI, но Иларион не променя решението си.[7] От 1870 е председател на Привременния синод на Българската църква.[2]
Като най-възрастен митрополит е избран за председател на Първия църковно-народен събор през 1871 година.
Иларион Ловчански е един от тримата български архиереи, които в началото на 1872 година извършват Богоявленската служба в българската църква във Фенер без разрешението на цариградския патриарх.[8] По тази причина е изпратен от турските власти на заточение в Измит, но броени дни по-късно, в края на януари, е върнат в Цариград след протестна демонстрация на местните българи начело с Петко Славейков и Тодор Икономов.[9]
Български екзарх
[редактиране | редактиране на кода]На 12 февруари 1872 година синодът на Българската екзархия избира Иларион Ловчански за български екзарх. Обвинен е в размирност на Ловчанска епархия във връзка с дейността на Вътрешната революционна организация и Васил Левски. Подава оставката си пет дни по-късно под натиска на Високата порта (повод – стар и недочуващ). На извънредно заседание на 16 февруари 1872 година синодът избира за екзарх Видинския митрополит Антим I, който е утвърден от султана.
Кюстендилски митрополит
[редактиране | редактиране на кода]През юли 1872 е избран от Синода за титулярен екзархийски митрополит на Кюстендилска епархия.[10] Участва като народен представител в Учредителното събрание и приемането на Търновската конституция. Умира в Кюстендил на 2 февруари 1884 година. Погребан е в митрополитската църква „Успение Богородично“. На камбанарията на църквата, на 21 май 2005 г. е открита негова паметна плоча. Улица в Кюстендил и Ловеч е наименувана Иларион Ловчански.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Карамфилова, Таня. Иларион Ловчански и Кюстендилски – поборник за образование, свобода и човешко достойнство. Наблюдател (кюстендилски областен вестник), 02.02.2012. Посетен на 10.04.2016.
- ↑ а б Енциклопедия „България“. Том 3. Издателство на БАН. София, 1982. с. 99
- ↑ Φιλιππαίου, Θεοκλήτου. Εκκλησίας Κωνσταντινουπόλεως Επισκοπαί καί Επίσκοποι (1833-1906), Δ´ // Θεολογία 32 (1). Ιανουάριος - Μάρτιος 1961. σ. 83. (на гръцки)
- ↑ parders.org
- ↑ Бурмов, Тодор. Българо-гърцката църковна распря. София, Св. Синод на Българската църква, 1902. с. 383. Посетен на 10.04.2016.
- ↑ Бурмов 1902, с. 392 – 394.
- ↑ Бурмов 1902, с. 396.
- ↑ Бурмов 1902, с. 530 – 532.
- ↑ Жечев, Тончо. Българският Великден или Страстите български. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995. ISBN 954-430-389-8. с. 291, 295 – 297.
- ↑ Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 329.
| Йосиф | → | аксиуполски епископ (юни 1850 – март 1852) |
→ | последен |
| Игнатий | → | ловчански митрополит (март 1852 – 3 юли 1872) |
→ | Дионисий |
| Игнатий | → | кюстендилски митрополит (3 юли 1872 – 2 февруари 1884) |
→ | Исаак Велбъждски (титулярен епископ) |
| пръв | → | български екзарх (12 февруари – 16 февруари 1872) |
→ | Антим |
